Annah Caravello | angel | fc: Genevieve Padalecki

▸ Връзка с Леа: Анна е сестра на баща ѝ и следователно нейна леля.

Искате да чуете моята история?
Думите преминаха за момент пред главата ѝ. В същия запалката изщрака и белият край на цигара между устните ѝ пламна в пурпурен нюанс, който постепенно премина в рижав. Пламъкът се конкурираше с уличните светлини и настъпващия изгрев. Сивият дим пропълзя по целия път до дробовете ѝ и за части от секундата тъмнокосата почувства острата болка при свиването им. Болката бе някакво естествено състояние за нея. Не си спомняше да е изпитвала друга емоция по същия наситен начин, както бе изпитвала болката. Познаваше я не само в един нюанс, а във всичките ѝ нюанси. Всеки път щом бе готова да каже, че повече няма накъде, винаги имаше още една врата, зад която се крие нещо непознато – нова форма, нов вариант, нова сянка на едно и също чувство. Сега не можеше да си представи живота си без това чувство. Без него празнината вътре в нея бе всепоглъщаща; без нея тя се чувстваше като труп.
- Тези боклуци те погубват. – гласът зад нея накара ръката ѝ, държаща догарящия фас, да трепне за момент, но без да го изтърве. Гласът носеше онази присъща нотка на разбиране и острота, но тя беше притъпена от сънливата дрезгавина. Гласът принадлежеше на тъмнокос мъж в началото на трийсетте, сгоден, носещ названието агент Ейдън Блекторн. Думите му не получиха отговор, просто усмивка. Онази усмивка, която го караше да се пита за мислите, които се въртяха в главата ѝ в момента.
Обстановката беше позната. Задимено помещение, прикрито от дървените врати с остъклена сърцевина, а над тях неонов надпис с поредното атрактивно име. Зад пурпурните завеси в дъното се криеха индивидуални сепарета, пригодени за мръсни сделки и лични срещи. Интериорът го определяше като кабаре, но липсваше онази естетическа нотка. Но какво ли разбираше тя от естетика? Човек, прекарал първите десет години от живота си в пансион със сиви стени и мухъл в ъглите не познаваше естетиката на уютния дом с камина и домашен любимец. Човек, израснал в подобна дупка, нямаше правото да мечтае. Ако съдбата не бе излязла поне веднъж от кривото си настроение и не бе решила да го отпразнува с лавинообразна вълна от добри дела, поглъщаща земното кълбо за един ден, тя сигурно все още би заспивала всяка вечер с различен мъж до себе си, който винаги изчезваше по времето, в което тя най-накрая се предаваше в лапите на съня.
По същото време се роди и онази нейна усмивка, която имаше толкова много нюанси, но никога не разкриваше мислите ѝ. Онази усмивка, която караше хората да разберат, че не познават дори една бегла частица от нея. Усмивката, която никога не напускаше устните ѝ, дори и вътрешно да крещеше. Всъщност тя никога не бе изпитвала погнуса от тези контакти. Мъжете, които идваха при нея бяха приемливи по външност, не я насилваха и не страдаха от извратени фантазии. Може би това бе единствената форма на естетика, която съществуваше в заведението. Това и нейната особа, която утрои посещенията и печалбата след присъединяването ѝ към увлекателния състав.
Анна имаше хубав глас, както и умееше да танцува. Винаги се бе надявала да усъвършенства балетните си стъпки и един ден да вземе участие в поне един от световноизвестните спектакли, но единственото, с което днес свързваше музиката и танца бяха театралните мюзикъли в малкото заведение зад дървените врати с остъклена сърцевина и димната завеса.
Помнеше денят, в който се бе появил агент Ейдън Блекторн. Все още не разбираше как бе правил там след като вече бе сгоден, тя - също. Тя не се интересуваше от нищо, отдалечаващо се от нейната особа. Не намираше смисъл да помни всяка житейска история, когато можеше да използва мястото в главата си за нещо по-съществено. Затова и отказваше да разговаря след като изпълни своята финална роля за вечерта; просто се обръщаше с гръб към непознатия или пък излизаше на терасата и палеше цигара.
Агентът не спа с нея, не пожела и да разговаря. След като я отблъсна от себе си двамата просто лежаха по гръб на двете половина на леглото и гледаха право към тавана, докато тя не се изправи и не излезе. Не разбираше и защо човек би платил за лична среща след като нямаше намерението да се възползва по някакъв начин от нея. Когато се върна, той обличаше обратно ризата си.
- Предположих, че е добра идея да си тръгна. – гласът му прозвуча със същата дрезгавина, но тогава се дължеше на изпитото по-рано същата вечер уиски.
- Все тая. – отвърна безцеремонно тя и скръсти ръце. Не изпитваше нуждата да го прави, но все пак го изпрати до вратата, защото това бе първия път, в който бе будна при изчезването на един от „клиентите“ си.
Същата вечер малко след като го изпрати взе ножа за документи от офиса и се запъти към спалнята на "годеника" си. Надвеси се над заспалата му фигура преди да замахне, но ръката ѝ бе възпряна.
- Знам, че изглежда като добро решение, но не е. Ела с мен и ще ти помогна да се измъкнеш. – шепотът се разнесе близо до лявото ѝ ухо. Така се оказа обвързана с полицията и всъщност така се измъкна от цялата каша.

Цялата тази история ръководството на психиатричната клиника знаеше, но не и семейството ѝ. Месеците на лечение всъщност бяха месеци на екскурзия из Европа с цел превъзмогване на разваления годеж. Годеникът-насилник всъщност бе неизвестен политик, а скапаният живот - приказка. Напускането на клиниката бе принудително. Брат ѝ бе мъртъв, а някой трябваше да защити Леа.