Ekaterina Philipowa

- Катя, мила, къде си? - нежният глас на баща й се разнесе из гората.
Екатерина се усмихна и дори щеше да се засмее, но се възпря. Иначе щеше да я намери, а тя не искаше той да я намира. Такава беше играта. Ако я намереше, тя щеше да се наложи да го търси, а по - забавно й бе, той да я търси.
Обърна се за миг, защото чуваше зад себе си някакъв странен шум. Видя, че идваше от някакъв храст, защото той се движеше, а звукът от шумоленето идваше точно от там. Побиха я тръпки. Беше малка. Не разбираше какво е. Дори не го виждаше, а точно това я плашеше, че не можеше да го види.
- Кат? - подвикна през смеха си баща й и тя потръпна.
Точно в този момент видя как храста започна да се движи още по - бързо и преди да се усети от него изскочи малко кученце, но Екатерина бе толкова изплашена, че отскочи назад и не успя да се задържи за дървото, при което не само провали плана си за това да остане скрита от баща си, но и падна назад и тялото й я доведе до средата на пътя, където беше и баща й. Чу смеха му, а след това думите му:
- Пипнах те.
Момиченцето се нацупи, а след това се завъртя по гръб, сви крачетата си, подпря се на лактите си и избута тялото си напред, при което само след няколко секунди се изправи. Изтупа хубавата си рокля, която вече не беше толкова хубава, а по - скоро кална. Ужасно кална и едва ли сега я правеше толкова красива, за колкото я мислеше майка й. Тя по - скоро щеше да й се скара. Винаги така правеше. Караше й се за дребни неща. Все за дребни, а момиченцето просто искаше един единствен ден, в който тя нямаше да го прави.
- Не се цупи, красавице - рече баща й и клекна на колене пред Екатерина. - Хайде усмихни се - но момиченцето все още стоеше пред него нацупено. - Ще видиш ти - каза през смеха си баща й и започна да я гъделичка.
На лицето й се появи усмивка и Катя започна да се смее, а също и бяга, защото той щеше да я настигне и да продължи да я гъделичка, а на нея не й беше приятно, макар че баща й винаги правеше нещата забавни. С него никога не й беше скучно.
Никога не беше.

- Катя, мила, къде си? - пискливият глас на майка й огласи стаята.
Момичето се беше свило на леглото и разглеждаше колието, което баща й й беше подарил. Въздъхна. Сложи го на шията си, а след това се обърна към майка си. Стана от леглото и й се усмихна.
- Ще вървим ли? - попита и лицето й светна.
- Да, хайде - майка й също се усмихна.
Приближи се, хвана Катя за ръката и заедно напуснаха стаята.
Всичко изглеждаше нормално, но Екатерина знаеше, че нищо нямаше да бъде същото.

Не можеше да спре да си мисли за баща си. Той почина. Дори не знаеше защо или просто не й позволяваха да знае. И все пак искаше, защото иначе се самообвиняваше. Истината обаче беше тежка ... че знаеше, че това щеше да го сполети. Знаеше, че скоро щеше да умре и се побъркваше. Искаше й се да вярва, че не е така, че не го бе предвидила. Но точно така се случи. Както си го представи. И сега интересът й беше повече от засилен. Искаше да знае как беше умрял и какво точно му се беше случило. Но и не искаше, защото това я плашеше, а тя не искаше да се плаши, не харесваше страха.
Затова опита да забрави.

Но дори днес не можеше. Мислеше си за този ден всеки ден. Само той я вълнуваше и тя все към него се връщаше. Това бе нейният затвор: затворът на спомена. Спомен, който не излезе от главата й и никога не ще, защото до него се залепяха други такива, същите. Колкото и да опитваше да забрави, колкото и да бягаше, не можеше. Не искаше да приеме истината, но знаеше, че щеше. Някой ден щеше да й се наложи. Някой ден, който не беше днешния. Може би утре вече всичко щеше да е нормално ... само този мисъл я крепеше и пазеше жива.