s. cooper|gifted|bob morley/daniel sharman

•не държа на името, но държа да се използва един от двата посочени лика;
•connection: когато е била дете, Лакуна е сънувала как Себастиан подпалва дома си; разпознава го, разказва му за съня си, постепенно започват да се срещат, да се чувстват добре заедно; връзката им е сравнително дълга и въпреки раздялата си все още изпитват чувства един към друг;
•ако някой го вземе, нека се чувства свободен да го развива по какъвто начин намери за добре;
Огън се гаси с вода. И водата се превръща в пара, с помощта на огън. Затворен кръг. Точно в такъв се намира и Себастиан сега, забил прашния си поглед в огромния портрет на стената. „Знаеш ли, Себастиан, прекрасен е светът, в който живеем!”, спомня си думите на майка си, докато си играеше със свещта, „Не пропилявай живота си, момче! Обичай живота си, дори да не е за обичане. Ще видиш, че и той ще те обикне.” Очите му бяха долепени до същия портрет преди петнадесет години – когато стените, които той наричаше свой дом, бяха обгърнати в пламъци. Тогава не знаеше какво прави. Та той бе на десет, по дяволите! Никой не го беше предупредил, че това ще се случи. Никой не му бе казал на какво е способен. Всички просто се усмихваха и си разменяха любящи погледи. Дали някой знаеше? Дали имаше човек, който подозираше, че не след дълго двойката ще се превърне в пепел? Двамата бяха едва на по осемнадесет, когато решиха, че раждането на Себастиан би ги дарило с всичкото щастие на света, а след време той се оказа причината те да си заминат от света. Надяваше се, че са отишли на по-хубаво място. На място, по красиво и добро дори от най-чистите детски представи за Рая. Но сега гледаше реално на нещата. Знаеше, че родителите му не съществуват, че от тях е останал само спомен, че не са се превърнали в духове или аури, а в спомени, оковани с вериги в главата му.
Докато свещта се намираше в едната му ръка, другата държеше дребно пакетче. Не отново, Сет, не отново! „Обичам те. Не го прави”, нежната ръка изтръгна пакетчето, напълнено с хапчета в бебешко розов цвят, но скоро бяха спрени от призрачния му поглед.
- Какво знаеш ти?! Животът си е мой, дявол да го вземе! Животът си е мой! – острият му тон се заби право в прогорените стени и сякаш старата сграда се разтресе. Не намираше друг начин. Не трябваше да мисли трезво, не можеше да си позволи този лукс.
- От какво се страхуваш? – момичето говореше тихо, гласът й едва се долавяше, примесен с тежкото дишане на Светлоокия.
И дъхът му секна. Беше си задавал този въпрос отново и отново, и отново. Но отговор все не намираше. От спомените? От кошмарите? От привиденията? От живота?
- Огънят. Страхувам се от огъня.